Разходка с количка

Разходка с количка

Днес за първи път излязох сам с количката и тъй като не съм любител на бавните разходки управлявах превозното средство с един брой бебе в него както ми е удобно и угодно на мен. Слалом между автомобили спрели на тротоара, заобикаляне на дървета вдигнали коренените си изпод асфалта на тротоара, минаване през чакъла замесващ уличната настилка и другите радости на софийския градски живот.

Докато се борех с пътните условия си мислех за поредната катастрофа в територията която някои наричат държавата България, а аз все по-често и казвам „високи сини планини“ – територията в която пак убиха деца на пътя.

Между другите мисли си спомних едно посещение на петричките гробища с мой братовчед преди десетина години. Отивахме към гробовете на баба и дедо ни, а по пътя той ми посочваше (глухоням е) некролога на някой усмихнат младеж, най-често сниман на абитуриентския си бал или до автомобил или мотор. След това ми обясняваше кой в каква катастрофа е загинал. Някак демократично бяха разделени – половината с мотоциклети, а другата половина с автомобили.

Познавах повечето от момчетата и момичетата, които видях в онзи ден, млади момчета и момичета които не доживяха до възрастта на студентството и много пъти съм се чудел – абе не можеше ли да оцелеят?

Сигурно не е можело, аз не съм карал кола или мотор сякаш ме гонят бесове, но съм катерил опасни места, тичал съм по ръба на 60-70 метрови пропасти и други щуротии, та съм убеден – жив съм заради волята Божия, не си правя илюзии че съм имал някакви велики умения за оцеляване или че съм специалист в балансирането.

У нас и по света

Колега, който е живял преди години в селски район на Испания ми е разказвал, че бедните полуграмотни хора там след раждането на детето откривали по традиция банков влог. След като детето навърши пълнолетие с парите от банковата сметка му купуват мощна нова кола, а пък новоизлюпените шофьори масово се избивали по пътищата, също като у нас. Та нищо чудно да не е до страна, до до среда.

Не е до страна, до до среда

Кой ще вземе най-хубавата мома? Този с най-лъскавата кола. А кой ще вземе най-умната – някой който може да брои на ум без да си мърда устните, с по-силен инстинкт за самосъхранение, пък може и да бъркам.

И тъй, докато возех моята малка госпожица, която се надявам да стане красива си мислех, че трябва да стане преди всичко умна, както и че трябва да направим всичко възможно да отрасне в страна, в която децата могат да карат велосипеди до училище без да се притесняват, че някой „готин“ с 20 годишно БМВ ще ги разпердушини по пътя.

Да, имам си още един аргумент, че рожбата не трябва да расте във „високи сини планини“, тук е прекалено опасно да си дете, а и възрастен.


Вижте и едно есе на Калин Терзийски по темата в Дойче веле.

 

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

25 + = 30